Трудно е да си намериш мястото... ужасно трудно... винаги изпитвам някаква форма на страхопочитание към хората, които от ранна възраст са наясно какво искат да правят и не променят решението си всеки няколко милисекунди, а спринтират с дълбоки вдишания и издишания към финала. Имам например един добър приятел, който иска да бъде архитект от времето когато е бил под метър височина... Е, този човек сега следва Архитектура в Лайбниц Университет Хановер, има среден успех до момента над 2.00 (за тези, чиято мисъл в момента е „пфу и двойкаджия!”: 2 в германската система се равнява на българско 5) и, по собствено признание, дори за миг не се запитва „В правилния гьол ли съм?”.
Що се отнася за мен... много неща се отнасят за мен... особено много на брой професии, над чиито „офиси” желанията ми са прелитали през годините без да открият сигурна прощадка за кацане... То не бяха болници, кантори, театри, вестници... Идеи за кацане колкото искаш! Но къде бях аз сред тези идеи? Вероятно изгубена в някой шкаф с костюми в старозагорската опера, чудеща се „Кое ще ми седи по-добре – простата бяла престилка или вталеното черно с триъгълно, загатващо деколте?”
Ами (да живее истината!) и двете биха ми седели достатъчно добре... то всъщност кое ли не би (да живее и скромността!)... Хм, вероятно от това изхождат екзистенциалните ми проблеме със себеоткриването – всичко седи, всичко захванато върви... Та-ра Ра-ра Ри!
Както и да е, животното наречено Време си подскача на пружини, завързани за малките му времеви копитца и мързелът, на който бях „подложена” като отличник (е трябваше да спомена тази дума!) в любимото „Ромен Ролан”, скоро трябваше да бъде заменен от реално направен избор: „Какво да следвам?!?” Друг е въпросът (и изобщо няма да се задълбочавам във водите му, че ще удавя неспасяемо!) защо трябва да се следва, като дори не знаеш какво да е то...
И ето че днес, в тази прекрасна минусова вечер, седя на топло в тъмната си стая за Zwischenmiete (проба за превод: временно пребиваване) в Кьолн и се питам: „Дали този път я открих?? Моята площадка за кацане... Моята специалност.” След един неуспешен опит, след една пропиляна година, сменен университет и дори сменен град... Дали този втори опит е правилният? Ама истински правилният, не няк'во менте!?
Ами... първи семестър... възраст - 20 години. It feels right so far, it really does! However... Нека да навляза поне във втория семестър и ще се запитам пак.
Дотогава ще се наслаждавам на листите си с интеграли, диференциални уварнения, Grenzkosten, MRS и компания. А което е още по-доброто: далеч не ми идва да разкъсам въпросните листи на парченца, изгоря в буйни сини пламъци или потопя в чаша с бавно убиваща ги Кока Кола докато се разложат безследно... И това ако не е положително! ^^
No comments:
Post a Comment