Highlighting the present...

Предишният пост на пръв поглед изглежда сам за себе си, но всъщност играе ролята на преход към обещаното продължение на по-предишния пост... (Ох, че оплетено, замалко и аз да не разбера какво казах!) Това продължение трябва да обясни (или по-скоро да намекне) за каква ходеща глупост, за какви житейски страници и т.н. разправях тогава.

Та изводът от преходни пост (те са няколко, но релевантният в случая) е, че всички търсим "човека" (*дъ уан*) заблуждавайки се, че "с кого" е по-важно от "какво". Но както вече изяснихме, хората и интересите им се променят с времето, а с това и потребността от нови и различни хора. Така се задълбочава познатият на всички въпрос "как тогава можеш да си сигурен в *дъ уан*"? Как преплетените настоящи интереси говорят за посоката на бъдещата им промяна? Иска ви се да дам отговор, нали! Но... отговор едва ли има. Истината е, че хората сме обречени да търсим нещо, което едва ли може да бъде намерено, не и в дългосрочен план.

И ето тук идва ходещата глупост - заблудата, че си намерил "човека", защото ти се иска той да може да бъде намерен. Тази глупост за съжаление ходи по, кажи речи, всички хора, че дори и по някои други животни... 

Едно обаче не може да се отрече на тази глупост, а именно спокойствието, което носи със себе си; уютът, към който с удоволствие бихме се заковали с остър пирон и заградили с непробиваема стена. Това е като отворена нова страна от живота, която никога не искаме да затваряме... Или поне си мислим, че това ни нежелание никога не би се променило. 

Обзетото спокойствие обаче е само заблуда, която ще отшуми неусетно бързо и ще се превърне с гръм и трясък в неусещан досега нов тип безпокойство.

За съжаление спасение няма, защото няма как да спрем промяната на "какво"-то.

И все пак, макар и заслепено, усещането за покой е повече от безценно! Дори и временно... Пък каквото ще да става.

Хората умеем да сме излишно позитивни в мислите си бъдещето, когато изборите, водещи до него, придава цветни краски на настоящето.

What or With whom?

Всички мразим познатото неловко мълчание, когато пътуваш с непознат в асансьора, чудейки се дали да го поздравиш, да го заговориш, или да го погледнеш в очите и се да усмихнеш. Всички познаваме и онзи неприятен момент, в който излизаш на кафе с новоизлюпен приятел и неконтролируемо отпиваш от колата си по-често и по-дълго от нужното, печелейки време за да изсмучеш от пръстите си следващата тема за разговор. А за капак честеното пиене евентуално ще ти струва поръчка на втора кола... освен че често причиняват стрес и дискомфорт, новите познанства струват и пари.

Друго си е приятното усещане, когато си с правилния човек или познатата компания - спокойствието, уюта, непринудеността... Сещате се, изказвания като "Можем да стоим заедно цял ден и да не правим нищо, дори да не обелваме и дума!" са не рядко срещани и това на пръв поглед е напълно разбираемо и неописиуемо прекрасно.

Всичко това обаче са bullshits! Истината е друга и се състои от три суб-истини с различна степен на осъзнатост.

Първата, обикновено добре осъзната истина е, че приятната компания сама по себе си е крайно недостатъчна, ако не е укрепена от доставящи удоволствие занимания, точно както и една връзка няма как да просъществува само защото задоволява нуждата ни от топлина, любов или физически приключения.

Втората, едва от части осъзната истина е, че старото бързо омръзва, ако не бъде модифицирано, а за капак новото често е по-интересно и задоволяващо от модифицираното старо. За всяко едно нещо, осъзнатият първи път е носител на непознати досега усешания и с това носител на новото. Следователни ако "старите" хора в живота ти не са носители на "новото" или не споделят с нас нови "първи пъти", какво остава пък ако препречват пътя ни към тях, то компанията им губи статуса си на достатъчна.

Третата и най-неосъзната истина е, че хората обичат да бъдат изкарвани от комфортната си зона, да бъдат предизвикани да променят и развият нещо у себе си, да покажат на самите себе си, че са нещо повече и могат да се справят с амплитудата на живота както в най-висотата, така и в най-ниската й ординатна точка. Близките ни хора обикновено играят ролята на преграда, която ни пази от опасностите на външния за обкръжението ни свят, помага ни да ограничим флуктуацията на гореспоменатата амплитуда и в този ред на мисли пречи на изграждането на нови умения и на себеподобряването ни.

Тези три суб-истини са причината да си зададем въпросът кое е по-важно: "Какво правим?" или "С кого го правим?"

Интуитивният отговор е: "Естествено че с кого". Но ако погледнем под повърността ще видим, че "с кого" всъщност се определя от "какво". Градим връзки, избирайки приятелите си по общите си интереси, срещаме ги на спортната площадка, където играем общия си любим спорт, или в заведението, където пускат общата ни любима музика. Очакванията са съвместните ни занимания, които е логично да следват от тази взаимност. Рушим връзки пълни с потлина и комфорт заради явлението наречено скука. А какво е скуката - липсва на интересно общо занимание, липса на нови първи пъти. Между изграждането и рушенето на една връзка си мислим, че тя съществува, защото човекът отсреща е правилният за нас, защото с него се разбираме така безпроблемно и хармонично, защото той отговаря на въпроса "с кого?"... Но всъщност това разбирателство се гради на взаимните ни интереси а занимания, на въпроса "какво?". От една страна двата въпроса не са в конфликт един с друг - даден човек е правилен за мен, защото обича правилните неща, така че всеки, който е отговор на "с кого" носи със себе си и отговор на "какво". Някак логично, дори по-логично отколкото ми се иска, защото сега цялата ми досегашна теза отиде на вятъра заради един единствен контрааргумент... Пф...

Да... ама не! Защото сложността на човека се крие в това, че интересите му постоянно се менят - ако в даден момент от живота си човек носи със себе си един букет с отговори на въпроса "какво", то в друг момент този сноп се е разпаднал и нови занимания са заели мястото на стари... да речем лалета са поникнали на мястото на зюмбюли или друга подобна метафора с цветя. И така човекът тръгва да търси любителите на лалета и се отекчава от любителите на зюмбюли. Промяната на "какво"-то предизвиква промяната на "с кого"-то. Един човек може да въплъщава и двете само временно, само до следващата промяна.

Така че, заблудените души може да се радват на уютното мълчание с близкия човек, но е хубаво да се запитат дали това мълчание не е по-скоро предвестител на края, да речем... Ами какво ще стане, ако, вместо да се радват на топлината на дома, заедно излязат на непознатата земя и посеят смената на нови видове цветя? А какво ще стане, ако утре пробваш да заговорим непознатия, с когото всеки ден пътуваш в асансьора... дали няма да научиш нещо ново за света и за себе си?

Дали придържането към "старите" хора не е породено от една голяма всеобща заблуда за сигурност, намерила мястото си сред нас хората благодарение на инстинктивния ни стремеж към спокойствие и комфорт? Стремеж, който ни отклонява от пътя на непрестанното самоосъвършенстване...