You'll definitely learn

Веднъж далеч от родителите, човек започва да се учи бързо.

Като я няма мама с божествено вкусните й манджи, а храната навсякъде около мен е отровна или за организма, или за портмонето ми... Искам или не, развивам кулинарските си умения. 

С гордост мога да заявя, че ставам все по-добра! 

Първото ми запомнящо се приготвено по собствена рецепта ястие беше  

Пилешки гърдички в сос от горгондзола и боровинки,

последвано от други вкусотийки като:

Свински шницел с гъбен сос и картофено пюре,

Пържени спагети със зеленчуци и пуешко,

Телешко с грах, моркови и картофи,

Пърленки със синьо сирене/кашкавал,

етц.

А на картинката е днешната ми творба - 

Печени картофи със сос от домати, зелен лук и пилешко, 

декорирана (специално за снимката!!) с диня и сготвена в компанията на Никола в процес на т. нар. от нас "синхронно готвене" - двама души готвещи едновременно едно и също ястие, но всеки отделно за себе си! Практиката бе измислена изцяло от нас, породена от желанието на гореспоменатия да гледа от мен и да се учи да готви (сякаш аз, разбираш ли, съм майстор готвач!), което, ако не друго, се явява по-интересно от следване на готварски рецепти от анонимни книги.

Дам, начини да се учиш - много. И, няма ли ги мама и тати, все ще се научиш!

Goods and Absences

Най-силно усезаемата липса... липсата на нещо, което преди си приемал за даденост.

Най-трудното за оценяване благо... благото, чиято по-ранна липса не е пречела на щастието ти.

Представи си ученическите години - шляене по улици и паркове с групата най-добри приятели; купонясване вкъщи със същите тези приятели под звуците на песни от нискокачествени youtube-клипове през евтини компютърни колонки; съвместно съставяне на теории за бъдещия свят, включващи единно световно правителство, контролиращо световни канали с течаща по тях Coca Cola, достъпни в неограничени количества чрез абонаментна карта, световни новини, излъчвани на небето в определени часове на деня и други подобни измъкнати от най-дълбоките и тъмни пропасти на съзнанието дивотии... 

Всичко това, съпроводено от безгрижието, което всички оценяваме едва след като доброволно се отскубнем от него, прави този изминал период от съществуването ни толкова свещено утопичен в очите на повечето пораснали индивиди. 

Лично аз, за разлика от голямата част от връсниците си, никога не съм бързала да порасна - да настъпя в т. нар. истински живот. 

Чувствах се комфортно в училище. Дали съм осъзнавала колко е прекрасно? Далеч не. Но да съм си представяла как подпалвам училищната сграда, разкъсвам учебниците си и изтезавам учителите си? Ни най-малко! Чувствах се комфортно. Бях щастлива.

И сега ми липсва. Защото тогава го усещах като даденост.

А сега е времето на "студентстването" ми в Германия: учене (за което не съм тренирана в условията на бългаското училище); работа (за която поне плащат добре, но затова след малко); сериозен приятел (вечният ми спасител!); по стечение на обстоятелствата, Никола - приятел от роменролановския период на живота ми. Това и нито елемент повече или по-малко.

Нещото, което изобщо ме подтикна към този пост, бяха няколко предложения за секс... Не, (за жалост) не истински... само фиктивни. 

Преди час - събрани в общия хол на третия етаж на общежитието ни, двамата с Никола си организирахме мозъчна атака на тема как да направиш предложение за секс на университетски професор по конкретен предмет, използвайки само термини от въпросния предмета и нито една истинска сексуална дума (подробности за резултатите от този брейнсторминг в отделен пост в най-скоро време!) Тази "игра" ми напомни на всички креативни простотии, с които в кръга ми от високоинтелЕгентни приятели сме се занимавали в Езиковата гимназия. Беше забавно. И това ми липсва!

Тук, в Германия, към момента изпитвам доза антипатия пък масата немско население - дали проблемът е в моята макаронено изкривена гледна точка - най-вероятно да.

Но настрани от няколко познати състуденти и колеги от работата, с които комуникацията ни се ограничава съответно главно в университета или на работа, не съм се заела с "правенето" на приятели. И не си представям скоро да го направя. Имах най-прекрасната група от старозагорски приятели - как да я заменя със скучни немсци?! Има някаква психологична пречка, която още не съм осъзнала и разтълкувала напълно... може би трябва да посветя повечко време на това скоро...

За сметка на това си имам приятелЯТ. Прекрасен, грижовен, истински! С него обаче няма да се занимавам в този пост, друго е важното по темата:

Скъпите му колони, каращи музиката да кънти величествено из стаята, ме радват по-малко от евтините колонки на домашните ми партита от България; огромного му бяло легло ми се струва по-неудобно от тясното ми пружинено легълце, на което с приятелките ми сме подскачали и размятали безспирно коси под звуците на Слави и Ку-Ку Бенд; карането на новооткрития за мен сноуборд ме удовлетворява по-малко от простото катерене с приятели по "Аязмото" .

Но логично (?!) - не съм разполагала с тези екстри преди, в периодът, в който съм била свободна и безгрижна, и това "неразполагане" не ми е пречело да съм щастлива. Как тогава да ги оценя сега, когато животът ми е затънал в неприятен микс от учене и работа?

Как да оценя, че докато в България съм получавала по 10 лева на ден да продавам прашни дини и бодливи пъпеши на шумни кръстовища, то тук ми плащат 10 евро на час да разнасям чашки и чинийки по време на впечатляващи, лъскави мироприятия с приятна музика? При положение, че дините съм ги продавала просто като помощ за родителите си в неучебно време; а чашите и чиниите ги разнясам, често пропускайки лекции, за да има с какво да си платя общежитието, здравните осигуровки, семестриалната такса и да си напазаря ядене в Лидл/Реве/Нето...

Ами никак.

Новите блага не могат да запълнят празнотата от старите липси.


Само се надявам да си струва.

Torture myself

Инсомния.

Не бях споменавала тази думичка от първия си пост тук, а уж тряабваше да е основна тема на драсканиците ми... Мда, както много от заканите ми, явно и тази остава неизпълнена.

Толкова неща искам да направя, а някак си така и не се стига до тях. А толкова други, които бих запратила по възможност в друга галактика, ме съпровождат всеки ден - тук, в тази слънчева система, на тази планета, на този континент, в тази държава, в този град, от университета към стаичката ми и по време на малките ми екскурзийки до приятеля ми в Хановер.

Спомни си за онзи неотдавнашен момент, когато ти се е струвало, че всичко в живота ти е чуждо и грешно, че това съществуване не принадлежи на теб, а на човека, в когото никога не си планирал да се превърнеш. Все някога, поне веднъж ти се е случвало... на всекиго се случва... (?!)

Та... в такъв един момент сънят никак не те задърпва лесно, инсомнията е неизбежна - дали ще плачеш от безсилие както когато те победят на тетрис само защото интернетът ти е бил бавен и контролът ти чрез стрелкичките вдясно на клавиатурата не е функционирал добре (което, бтв, нерядко ми се случва с молоумния интернет в общежитието ми...), дали ще прекараш вечерта планувайки (без)успешно как да промениш нещо (вероятно самия себе си?!) или просто ще драскаш безсмислици в блога си след като първите два процеса са преминали като през празна в пуста улица - при всички положения те очаква една нетърпимо дълга, невъзможно ужасна и от време на време мокра нощ (не, за жалост не става дума нито за секс, нито дори за мокри сънища).

Ах, знам, че когато заспя от психическото изтощение, до което самоизтезаването непременно води, и се събудя отново, всичко ще е по-красиво. Но докато се стигне до заспиването...

Do you have a printing machine?

Бог да благослови Wizzair! 

150 евро за билет 8 часа преди излитане на самолета... блаженство! А като сравним с към момента предлаганата от Lufthansa цена... Разликата беше само една и някаква си нула отзад!

Като всяко хубаво нещо обаче, и това си има своите недостатъци - трябва да си разпечаташ сам билета, ако не искаш да ти ограбят 15 евро на летището...

А колко е приятно търсенето на принтер в 11 часа през неделна нощ в държава, където нито един супермаркет не работи след 10, а в неделя почивката е целодневна... или търсене на принтер в общежитие с бедни студенти за съседи, принтиращи изгодно за 5 цента на страничка в Druckraum-а на университета! //Бих изчислила шансът някой от тях да разполага със собствеа машина... Само че още не съм захванала ученето за престоящия си след около месец изпит по Wahrscheinlichkeitsrechnung (статистика на вероятностите), та едва ли ще успея на наблъскам всички необходими гръцки буквички (μ, λ, σ², φ, ρ, θ) в правилната за ситуацията формула...//

Та обратно към търсенето на принтер! Представете си картинката: млада девойка, метър и 67 висока, няма и 50 кила, чукаща наред по вратите на съседите си посреднощ. //За щастие никой не би ме объркал с поръчаното си преди половин час момиче на повикване... Нали уточнихме вече въпросът с бедността на съседите...//

Но както и да е... в край на сметка принтер беше намерен, билетът разпечатан... последва натъпкване на дрехи в чанта 55/40/20см и неуспешен опит за двучасово дремване... тричасово пътуване до летището в Dortmund... и-и-и на 21.05.2012 в 8:00 самолетът излетя!!! //съпроводен в успокоителна въздишка, понеже излитането не винаги е случаят като става дума за wizzair//

А колко е хубаво усещането от спонтанното летене към родината за спонтанно организирания домашен бал на брат ми - тагодишен абитуриент... Особено след 9-месечното ми и най-дълго без прекъсване досега дишане на германския ужасен, мокър и леден въздух... Но повече за престоя в България по-късно.