Goods and Absences

Най-силно усезаемата липса... липсата на нещо, което преди си приемал за даденост.

Най-трудното за оценяване благо... благото, чиято по-ранна липса не е пречела на щастието ти.

Представи си ученическите години - шляене по улици и паркове с групата най-добри приятели; купонясване вкъщи със същите тези приятели под звуците на песни от нискокачествени youtube-клипове през евтини компютърни колонки; съвместно съставяне на теории за бъдещия свят, включващи единно световно правителство, контролиращо световни канали с течаща по тях Coca Cola, достъпни в неограничени количества чрез абонаментна карта, световни новини, излъчвани на небето в определени часове на деня и други подобни измъкнати от най-дълбоките и тъмни пропасти на съзнанието дивотии... 

Всичко това, съпроводено от безгрижието, което всички оценяваме едва след като доброволно се отскубнем от него, прави този изминал период от съществуването ни толкова свещено утопичен в очите на повечето пораснали индивиди. 

Лично аз, за разлика от голямата част от връсниците си, никога не съм бързала да порасна - да настъпя в т. нар. истински живот. 

Чувствах се комфортно в училище. Дали съм осъзнавала колко е прекрасно? Далеч не. Но да съм си представяла как подпалвам училищната сграда, разкъсвам учебниците си и изтезавам учителите си? Ни най-малко! Чувствах се комфортно. Бях щастлива.

И сега ми липсва. Защото тогава го усещах като даденост.

А сега е времето на "студентстването" ми в Германия: учене (за което не съм тренирана в условията на бългаското училище); работа (за която поне плащат добре, но затова след малко); сериозен приятел (вечният ми спасител!); по стечение на обстоятелствата, Никола - приятел от роменролановския период на живота ми. Това и нито елемент повече или по-малко.

Нещото, което изобщо ме подтикна към този пост, бяха няколко предложения за секс... Не, (за жалост) не истински... само фиктивни. 

Преди час - събрани в общия хол на третия етаж на общежитието ни, двамата с Никола си организирахме мозъчна атака на тема как да направиш предложение за секс на университетски професор по конкретен предмет, използвайки само термини от въпросния предмета и нито една истинска сексуална дума (подробности за резултатите от този брейнсторминг в отделен пост в най-скоро време!) Тази "игра" ми напомни на всички креативни простотии, с които в кръга ми от високоинтелЕгентни приятели сме се занимавали в Езиковата гимназия. Беше забавно. И това ми липсва!

Тук, в Германия, към момента изпитвам доза антипатия пък масата немско население - дали проблемът е в моята макаронено изкривена гледна точка - най-вероятно да.

Но настрани от няколко познати състуденти и колеги от работата, с които комуникацията ни се ограничава съответно главно в университета или на работа, не съм се заела с "правенето" на приятели. И не си представям скоро да го направя. Имах най-прекрасната група от старозагорски приятели - как да я заменя със скучни немсци?! Има някаква психологична пречка, която още не съм осъзнала и разтълкувала напълно... може би трябва да посветя повечко време на това скоро...

За сметка на това си имам приятелЯТ. Прекрасен, грижовен, истински! С него обаче няма да се занимавам в този пост, друго е важното по темата:

Скъпите му колони, каращи музиката да кънти величествено из стаята, ме радват по-малко от евтините колонки на домашните ми партита от България; огромного му бяло легло ми се струва по-неудобно от тясното ми пружинено легълце, на което с приятелките ми сме подскачали и размятали безспирно коси под звуците на Слави и Ку-Ку Бенд; карането на новооткрития за мен сноуборд ме удовлетворява по-малко от простото катерене с приятели по "Аязмото" .

Но логично (?!) - не съм разполагала с тези екстри преди, в периодът, в който съм била свободна и безгрижна, и това "неразполагане" не ми е пречело да съм щастлива. Как тогава да ги оценя сега, когато животът ми е затънал в неприятен микс от учене и работа?

Как да оценя, че докато в България съм получавала по 10 лева на ден да продавам прашни дини и бодливи пъпеши на шумни кръстовища, то тук ми плащат 10 евро на час да разнасям чашки и чинийки по време на впечатляващи, лъскави мироприятия с приятна музика? При положение, че дините съм ги продавала просто като помощ за родителите си в неучебно време; а чашите и чиниите ги разнясам, често пропускайки лекции, за да има с какво да си платя общежитието, здравните осигуровки, семестриалната такса и да си напазаря ядене в Лидл/Реве/Нето...

Ами никак.

Новите блага не могат да запълнят празнотата от старите липси.


Само се надявам да си струва.